Мартина затваря "Манюня", или как да четеш със скоростта на костенурка, понеже не искаш една книга да свършва

Автор: Нарине Абгарян
Превод: Емилия Л. Масларова
Издателство: Лабиринт
Година: 2017
Страници: 324

Оценка: 9.9/ 10
Причина: Книгата е богатство. Взимам 0.1 точка...преобразувам я в 1 стотинка и отивам да я хвърля в някой фонтан и да си пожелая Нарине Абгарян да напише продължение.

Нямате представа колко време ми трябваше да седна и да напиша това. Почесвах се я по темето, я по брадичката, за да стимулирам мозъчната си дейност. Накрая, кой ли дявол ме накара, се почесах по гръдната кост. Сърцето почна да ми говори едни приказки и аз, като се поосъзнах, веднага отворих лаптопа и започнах ентусиазирано да натискам копчетата по клавиатурата.
Нямате представа от колко време не се е случвало сърцето ми да е толкова ентусиазирано за нещо.

Когато разбрах, че на пазара, благодарение на издателство "Лабиринт", ще излезе новата книга на Абгарян, започнах да изпълнявам танца на радостта. В корицата се влюбих на мига- топли цветове, арменски шарки- сякаш Густав Климт и Владимир Димитров- Майстора са кръстосали четки.

Книгата е за детството, така че, естествено, нямаше как да очаквам да прочета нещо подобно на "Три ябълки паднаха от небето"(БОГОТВОРЯ Я ТАЗИ КНИГА!) и "Хората, които са винаги с мен"(също неимоверно добра). Очаквах "Манюня" да ме накара да се усмихна(случи се), да стопли душата ми(също се случи), да разшири кръгозора ми(ооо, определено се случи- вече знам какво е оториноларинголог...и ще използвам тази дума за една хубава игра на бесеница), да ме накара да огладнея(хора, не четете книгите на Абгарян на празен стомах! моля ви! и определено не ги четете с отворена уста, ако не искате страниците да са целите в слюнка)...но, честно казано, не очаквах да ме разсмее така. Смяла съм се с глас. Харесвам книгите, които ме разтърсват; уважавам книгите, които ме карат да пофилософствам; в книгите, които ме карат да се смея, се влюбвам. Такава съм си.

Та, стига толкова за мен. Към книгата.
"Манюня" е смесица от "Том Сойер и Хъкълбери Фин", "Пипи Дългото чорапче", "Патиланци" и които още такива книги се сетите. Доколкото съм наясно, написана е за детската аудитория, но много от темите и шегите в нея определено биха накарали веждите на децата да се слеят в недоумяващата гримаса. В предишните книги на Абгарян хуморът е много тънък и изящен, ефирен като коприна, а тук той е като тежък персийски килим, който кара зениците ти да се разширят от радост.

Малко за сюжета- Манюня е най- добрата приятелка на Нарине(книгата е с автобиографичен характер), двете са като Астерикс и Обеликс- Манюня е по- ниска и закръглена, а Нарине- висока и слаба. Те са на 11, а един нелеп инцидент ги сближава за цял живот. Няма да издавам какъв е инцидентът, прочете сами.

Освен двете момичета се сближават и техните семейства: това на Нарине- майка ѝ Надя, баща ѝ Юра и трите ѝ сестри- Карина, Гаяне и Сона, и това на Манка- баща ѝ Миша и всемогъщата Роза Йосифовна- бабата, на която за по- кратко казват Ба. Пред нея баба Цоцолана ряпа да яде. От Ба се страхуват всички в Берд- родният град на Абгарян, където се развива действието. Тя е висшата инстанция за всички наказания. Но пък когато става въпрос за гозби, нейните нямат аналог. Мисля, можете да предположите чии са тези "парашутки" на снимката вляво.

Манка и Нарка се забъркват в цяла върволица комични ситуации за има- няма месец от ваканцията, като се започне с въшките, благодарение на които биват остригани нула номер, и се завърши с морските им приключение в Адлер. Но и възрастните не остават по- назад- Юра и Миша неведнъж надминават пакостите на двете момичета, а ядовете на Ба със съседите, по- точно със съседките, също са пословични. Любим герой ми стана Вася...колата на Миша. Най- сърцераздирателният и недолюбван персонаж, Вася е олицетворение на "онова време"- сред новото и малките капиталистически локви, в които се къпят някои хора, винаги има индивиди като Миша- инати, държащи на "доброто старо" каквото и да е.

Именно социалистическият режим е представен с лек, но питателен хумор- така, както трябва. Без излишна омраза или излишна възхвала, от различни гледни точки. А това е най- важното нещо в живота- да можеш да гледаш на всичко през контактните лещи на хумора. Розови очила не са нужни.

"Манюня" си заслужава отделеното време. Това е книга мехлем за давещата се в света на възрастните детска душа. Това е книга извор на усмивки, нарисувани несръчно с вече късите пастели, купени преди години от столичен универмаг.
Така че, ако обичате да четете, да се смеете, да учите, да дишате..."Манюня" е за вас. Насладете ѝ се.

"Трите дъщери на Ева"- мистичното злободневие в ефирната политика на живота

Автор: Елиф Шафак 

Превод: Красимира Абаджиева

Издателство: ЕГМОНТ

Година: 2017

Страници: 416

Ако търсите отговор на политическите и религиозни въпроси на нашето време, може и да не ги намерите тук.

Ако искате да разберете какво е Бог, може би тази книга няма да Ви помогне.

Ако искате да намерите себе си, в "Трите дъщери на Ева" ще откриете няколко от изгубените парченца на душата си.

Най- новата книга на Елиф Шафак определено не е една от най- добрите ѝ- не е своеобразен алманах като "Любов", нито пък епичен културен сблъсък като "Копелето на Истанбул", няма го величествения обрат на "Чест", авангардизмът на "Речник на погледите", историческия колорит на "Майстора на куполи"..."Трите дъщери на Ева" не ме разтърси, главно защото това е книга нар- преглъщаш всяко сочно топченце едно по едно, мъдростта не се излива наведнъж в устата като кисел сок от грейпфрут, четенето и е "пипкава работа", грешка ще е да я прочетете на един дъх като мен. Не постъпвайте така. Насладете се на нара.

 Книгата е, разбира се, сложна плетеница от минало и настояще, от неизживени мигове и блянове по несбъднатото, както и страх от бъдещите грешки и лапите на съвестта. Пери, Наспери Налбантоглу, живее всеки ден с нерешените въпроси и непростими постъпки от детството, с горчивината на заблудата от Оксфорд и с тежестта на рутината като улегналата домакиня на средна възраст, която винаги се е надявала да не бъде.

Пери пораства заобиколена от дуализма на семейното огнище- фанатично вярващата Селма, чиято вяра е нейният вълнолом сред морето от житейски борби, и Менсур, който се уповава на светското безверие и суховата рационалност. Братята на Пери са копия на майка си и баща си- съответно Хакан и Умут. А тя остава вечно лутаща се и задаваща въпроси, за които няма отговор. Но по- късно се появява някой, който ще ѝ каже, че именно въпросите са по- важни от самите отговори.

Учейки в Оксфорд, Пери се запознава с Ширин, чийто характер далеч не е сладък като името ѝ, и Мона, която е добросъвестна като своето. Едната е иранка, отшелник от света на вярата, а другата- дъщеря от смесен брак, египто- американка, избрала да носи хиджаб и да се моли на Аллах. И тук е Пери между чука и наковалнята. Надява се да намери желания пристан в лекциите на професор А. З. Азър., който и помага да направи първите стъпки за преминаването на лабиринтите на миналото, угризенията, мистичността, сърцето...Но тя се губи в тях и не успява да му се отблагодари подобаващо.

На моменти сюжетът е сякаш излишно усложнен, но тези подправки допринасят към общия привкус на книгата. Теми като 9/11 не са разгърнати достатъчно, но това пък е може би добре, тъй като тя сама по себе си е достатъчно дискутирана и болезнена. Но Шафак е именно автор, пишещ за болните теми, ровещ в душевните рани, лекуващ ги с перото на истината и красотата на думите.

Щастие е, че книгата достигна до българския читател, благодарение на ЕГМОНТ. Корицата е в изискания пустинно източен цвят, много нежна, а твърдите корици придават още по- голяма изтънченост на книжното тяло. Преводът и редакторската работа са безупречни.

И дори да не е алманах за Бог,  за "Трите дъщери на Ева" може да се говори и пише много. Тя е книга извор на мъдрост, нужна за преоткриването на душевността ни. Пример за това са многобройните цитати от други автори и произведения- западни и източни. Книгата разширява кръгозора, уравновесява съзнанието и изплита душевността.

Не бягайте от нея. А и тя рано или късно ще Ви настигне. И ще ви промени.
"Ако всяко търкане ви дразни, как ще излъскате огледалото си?"

"Сакъз Сардуня" или позабравената незабравима обич към книгите, детството, странностите и самия себе си

Автор: Елиф Шафак                

Превод: Севджан Кендже
Издателство: EГМОНТ
Година: 2016
Страници: 144

Като прилежен книжен плъх изръфах тази книга за отрицателно време. И се заситих. С четиво, предназначено за подрастващи. Изглежда дори на почти деветнадесет още съм дете. И не смятам да променям този факт, колкото и да станат годините. Защото "Сакъз Сардуня" е точно книга, която простичко и в прав текст ти казва житейски истини, които имаш нужда да чуеш, без значение дали си на 10, 20 или 50. Тези истини устояват на времето.

"Понякога, когато не знаеш какво е казал някой, не е защото той не може да говори, а защото ти не го чуваш."

Чистотата на детството блика още от морскосинята корица и "сакъзчетата" по нея. А главната героиня е толкова дете, колкото и възрастен- наивна и обидчива, но съобразителна и мъдра. Тя е съвременната Матилда, която обаче не се бори само с външните дразнители, но и със съмненията вътре в себе си...А всичко започва с това, че не харесва името си, не защото е лошо, а защото другите смятат така. И от тук тръгва проблемът, проблемите, на всеки подрастващ, който в един момент става сърдит възрастен- прекалено много слуша другите, а не толкова себе си. 

Въпреки това, Сакъз Сардуня следва своя вътрешен глас, а той е отвежда към най- голямото приключение в осмия континент, наречен Лерапри. А как се озовава там- прочетете в книгата ;) 

"Сакъз Сардуня" е детска любовна история...Нее, не такава любовна история, предполагам, че не е нужно да обяснявам колко видове любов има. С тази книга в ръце за няколко часа успях да се науча да ценя малко повече себе си, да повярвам още повече в магията на книгите, да съхранявам с още по- големи сили пламъчето на детството в сърцето си и да уважавам различието у другите, защото в крайна сметка всеки е различен. И това е хубавото на света(този с осем континента). 

Аз отивам да почета още и да попиша някое друго стихотворение. Все пак цветята в Лерапри няма да разцъфтят сами :) 

Маските на Куба, дипломацията и хомосексуализма

Автор: Леонардо Падура
Превод: Емилия Юлзари
Издателство: Жанет 45
Година: 2015
Страници: 260




Не практикувам идолопоклонничество към Агата Кристи, не сънувам Поаро, нито Шерлок Холмс и Уотсън, да не говорим за всякакви други детективски/криминални романи и герои. Просто това не е моето нещо. Но тази книга...е "друга бира".
"Маски" на кубинския писател Леонардо Падура, автор на "Човекът, който обичаше кучета", е един от шестте негови криминални романа с протагонист Марио Конде- Графа. Тук лейтенант Конде е по следите на убиеца на Алексис Араян- травестит, чийто труп е намерен в Хаванската гора.
 Аз обаче смятам, че истинската стойност на книгата не е в криминалната част, може би и поради факта, че правилно предвидих виновника за смъртта на Алексис Араян :D. Книгата е прекрасна, защото сваля маските на кубинската полиция, хомосексуализма и травеститите, културата, дипломацията, хаванския "ъндърграунд", който въобще не си е под земята и т.н.
  Именно главната тема на романа са сексуалните отношения между мъжете- дали са болест, или порив към свобода, или израз на чиста любов; дали да се преоблечеш като жена е да бъдеш себе си, или е дързък начин да покажеш нещо на някого, или е радикално средство да се пребориш със собствените си страхове...Интерпретациите са много. Разкривайки случая, Марио Конде навлиза в дебрите на света на "педалите" и накрая на книгата предразсъдъците му на самонадеян мачо, ненавиждаш всяка женствена проява у мъжете, изчезват. А защо, оставям да прочетете Вие.
  В този дух на мисли развратът в културните среди също е взет на нож. Хората на изкуството често са порицавани за свободните им отношения, несъвместими с представите за благоприличие. Но и тази теза, прашасала с времето, е разбита само с две изречения, именно от представител на артистичното съсловие.
  Книгата е добра и в криминално отношение, но както казах, за мен крими-нишката е като гръбначен стълб на всички останали внушения, които "Маски" носи...може би и за това не ме спечели напълно точно с тази си част. Другото, което виждам като негативно, е образът на Марио Конде, който за мен нямаше достатъчна дълбочина. Но това го зачислявам като моя грешка, тъй като образът му се развива в няколко книги.
  Стилът на автора обаче е прекрасен, ясно контрастират оскъдния речник на приятелите на Конде и на хората на културата. Има и множество препратки към значими литературни класики. Работата върху превода е на много високо ниво.

     
  "С една дума, ние сме чада на времето и прахта и дори поезията не може да ни спаси от това. Може би от други неща да, но не и от времето, отсъдено всекиму."
" - Вгледайте се добре. Какво виждате?
   - Ами...книги.
   - Е, книги, но след като сте писател, трябва да знаете, че виждате и нещо друго: Вие надничате във вечността, във великолепието, в нещо, срещу което всичко останало е безсилно, дори забравата."

  "Маски" е впускане в жежкия, изпълнен с тегоби, мръсотия, но и любопитен и вълнуващ хавански живот. Да се потопиш в Едемската градина на Хемингуей през очите на изключителния Леонардо Падура е възможност, която не е за изпускане.

  

"Нови римски разкази"- алманах на хората от седемте хълма на La Citta Eterna*

Автор: Алберто Моравия
Превод: Велимира Костова- Върлакова
Издателство: Ciela
Година: 2015
Страници: 515

Рим- градът на вечността, на величието, на властта, на войната, на въображението- неизменна част от мизансцена на Фелиниевите филми. Поглеждайки Фонтана ди Треви, сякаш виждаш Анита Екберг да отмята сладострастно коси; вървейки по Виа Венето дори може да ти стане тежко от сладостта на живота. Но Рим е много повече от това захаросано felicita**. И, съдейки по внушенията от "Нови римски разкази" на Алберто Моравия, с превод на Велимира Костова- Върлакова, нищо чудно Ромул и Рем, още с млякото на Капитолийската вълчица около устата си, да са били обикновени нехранимайковци, постоянно загледани в мургавите италиански селянки.

"Нови римски разкази" е сборник от 69 разказа, писани от Моравия между 1954 и 1959г. и представляват естествено продължение на предшестващите ги "Римски разкази", считани от критиката за определящи неговото творчество.
Разказите са като своеобразни парчета от пъзел с две страни- едната, показваща трагедиите и комедиите на живота и тяхната шантава последователност, а другата- различните истории на хората от предградията, простолюдието, вечно в търсене на работа; на брюнетките с прическа а ла гарсон и къдрокосите блондинки, преследвани от слаботелесни, дребни на ръст негодяи, и бягащи като от чума от добрите, работливи римляни(или селяни), каквито са голяма част от героите на Алберто Моравия, носещи предимно имената Алфредо, Атилио, Алесандро, Джиджи и Тулио.
Разказите са винаги от първо лице, но понякога не от името на главния герой, а от това на по-страничен наблюдател. Някои започват с дълбокомислени въведения, но други направо ни вкарват във водовъртежа на историята, а темите са актуални и днес, признак за високото качество на текстовете.

Стилът на Алберто Моравия, или Алберто Пинкерле, както е истинското му име, е лек, все едно си седнал на чаша(или няколко) вино с него и той с типично песенния италиански ти разказва неволите на римляните от буржоазията. За това допринася и изключително добрият превод на Велимира Костова- Върлакова. Моравия не изпада в излишни красиви словоизлияния, има точен, пиперлив изказ, но все пак по средиземноморски мек- нещо като Буковски на Апенините. Сякаш Рим е една ципура, която той умело обезкостява от предразсъдъци и остава само чистата, леко овкусена истина. Мизерията не е само декор в Чинечита***, а от любовните истории, макар и идентично, можеш да си извадиш различна поука, да видиш нова картина от живота, нюанс на съществуването.
Освен всичко това, четейки "Нови римски разкази", ще обиколите целия Рим и околностите- от бреговете на Тиренско море, през мостовете по Тибър, високите огради на затвора Реджина Коели, бетонните постройки на квартал ЕУР до централните "вии" и "пиаци".
Грабнете един gelato al cioccolato****, отгърнете прекрасната корица в цвят кардинал и закачлива картинка и се впуснете в приключението, на което ще Ви отведе Алберто Моравия :)
*"Вечният град"
** ит. щастие
*** най-известното филмово студио в Италия
****ит. шоколадов сладолед

"Чудото в Поскокова Драга" или далматинската одисея, от която стомахът боли от смях

Автор: Анте Томич
Превод: Русанка Ляпова
Издателство: Colibri
Година: 2015
Страници: 224


Точно преди година докоснах за пръв път това книжно тяло с еретическите си, забравили сатирата, пръсти. Прочетох "Чудото в Поскокова Драга" ден след завършването на "Стъкленият похлупак" на Силвия Плат(NB: и ако вие като нея сте обмисляли да си набутате главата в печката, моля ви, не четете книгата, защото дори да се почувствате разбрани, някак ще ви се прииска да пуснете газта) и чувството беше все едно да се изкачиш от Марианската падина на най-мрачните си чувства и душевни терзания до Еверест на смеха и безгрижието. "Чудото" е като лек захарен памук, който сладко си хапваш, седейки на пейка в парка под топлите слънчеви лъчи. Разбира се, ако не искате да Ви вземат за по-странен и от петела на корицата, който, между другото, е страхотно попадение, контрастиращо приятно със сигнално жълтата корица, то не четете книгата навън сред хора, защото сигурно ще Ви попитат за причината за истеричния Ви смях. И ще стане малко неловко.
Но все пак, накратко: историята на "старото куче" Йозо и четиримата му синове- Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой започва с похищението на двама инкасатори, минава през търсенето на жена за Крешимир, както и през многобройни приключения от всякакво естество(ама наистина!), изцапана е с всички нюанси от палитрата на човешките чувства, като щрихите са, естествено, поставени от типичния балкански хумор, и завършва с "хепи енд", ознаменуван от бъдещото пристигане на една от чаканите Йозови снахи, чиято най-важна, отличителна черта е прословутата ѝ "чашка D".
"Чудото в Поскоква Драга" е втората книга на Анте Томич, която излиза в България след "Какво е мъж без мустаци"(2000г.), която е и филмирана. Томич, хърватин и балканец до мозъка на костите си, се чете с, както споменах и по-горе, невъобразима лекота и ти се иска страниците да не свършват, да продължаваш да се смееш така искрено и по детски, но задната корица чака с нетърпение да я затвориш, а ти пускаш една въздишка в небитието от въздишки по любими, не толкова любими и хич-даже-не-искам-да-ги-виждам-повече книги, и в тази въздишка са отенъците на нескритата носталгия по Поскокова Драга, радостта от щастливия брачен живот на Крешимир и водни пари от сълзите от смях.
Тъй че сложете си един качамак, усилете Мишо Ковач до дупка, вземете книгата под ръка и да се пукат душманите :)