Маските на Куба, дипломацията и хомосексуализма

Автор: Леонардо Падура
Превод: Емилия Юлзари
Издателство: Жанет 45
Година: 2015
Страници: 260




Не практикувам идолопоклонничество към Агата Кристи, не сънувам Поаро, нито Шерлок Холмс и Уотсън, да не говорим за всякакви други детективски/криминални романи и герои. Просто това не е моето нещо. Но тази книга...е "друга бира".
"Маски" на кубинския писател Леонардо Падура, автор на "Човекът, който обичаше кучета", е един от шестте негови криминални романа с протагонист Марио Конде- Графа. Тук лейтенант Конде е по следите на убиеца на Алексис Араян- травестит, чийто труп е намерен в Хаванската гора.
 Аз обаче смятам, че истинската стойност на книгата не е в криминалната част, може би и поради факта, че правилно предвидих виновника за смъртта на Алексис Араян :D. Книгата е прекрасна, защото сваля маските на кубинската полиция, хомосексуализма и травеститите, културата, дипломацията, хаванския "ъндърграунд", който въобще не си е под земята и т.н.
  Именно главната тема на романа са сексуалните отношения между мъжете- дали са болест, или порив към свобода, или израз на чиста любов; дали да се преоблечеш като жена е да бъдеш себе си, или е дързък начин да покажеш нещо на някого, или е радикално средство да се пребориш със собствените си страхове...Интерпретациите са много. Разкривайки случая, Марио Конде навлиза в дебрите на света на "педалите" и накрая на книгата предразсъдъците му на самонадеян мачо, ненавиждаш всяка женствена проява у мъжете, изчезват. А защо, оставям да прочетете Вие.
  В този дух на мисли развратът в културните среди също е взет на нож. Хората на изкуството често са порицавани за свободните им отношения, несъвместими с представите за благоприличие. Но и тази теза, прашасала с времето, е разбита само с две изречения, именно от представител на артистичното съсловие.
  Книгата е добра и в криминално отношение, но както казах, за мен крими-нишката е като гръбначен стълб на всички останали внушения, които "Маски" носи...може би и за това не ме спечели напълно точно с тази си част. Другото, което виждам като негативно, е образът на Марио Конде, който за мен нямаше достатъчна дълбочина. Но това го зачислявам като моя грешка, тъй като образът му се развива в няколко книги.
  Стилът на автора обаче е прекрасен, ясно контрастират оскъдния речник на приятелите на Конде и на хората на културата. Има и множество препратки към значими литературни класики. Работата върху превода е на много високо ниво.

     
  "С една дума, ние сме чада на времето и прахта и дори поезията не може да ни спаси от това. Може би от други неща да, но не и от времето, отсъдено всекиму."
" - Вгледайте се добре. Какво виждате?
   - Ами...книги.
   - Е, книги, но след като сте писател, трябва да знаете, че виждате и нещо друго: Вие надничате във вечността, във великолепието, в нещо, срещу което всичко останало е безсилно, дори забравата."

  "Маски" е впускане в жежкия, изпълнен с тегоби, мръсотия, но и любопитен и вълнуващ хавански живот. Да се потопиш в Едемската градина на Хемингуей през очите на изключителния Леонардо Падура е възможност, която не е за изпускане.

  

"Нови римски разкази"- алманах на хората от седемте хълма на La Citta Eterna*

Автор: Алберто Моравия
Превод: Велимира Костова- Върлакова
Издателство: Ciela
Година: 2015
Страници: 515

Рим- градът на вечността, на величието, на властта, на войната, на въображението- неизменна част от мизансцена на Фелиниевите филми. Поглеждайки Фонтана ди Треви, сякаш виждаш Анита Екберг да отмята сладострастно коси; вървейки по Виа Венето дори може да ти стане тежко от сладостта на живота. Но Рим е много повече от това захаросано felicita**. И, съдейки по внушенията от "Нови римски разкази" на Алберто Моравия, с превод на Велимира Костова- Върлакова, нищо чудно Ромул и Рем, още с млякото на Капитолийската вълчица около устата си, да са били обикновени нехранимайковци, постоянно загледани в мургавите италиански селянки.

"Нови римски разкази" е сборник от 69 разказа, писани от Моравия между 1954 и 1959г. и представляват естествено продължение на предшестващите ги "Римски разкази", считани от критиката за определящи неговото творчество.
Разказите са като своеобразни парчета от пъзел с две страни- едната, показваща трагедиите и комедиите на живота и тяхната шантава последователност, а другата- различните истории на хората от предградията, простолюдието, вечно в търсене на работа; на брюнетките с прическа а ла гарсон и къдрокосите блондинки, преследвани от слаботелесни, дребни на ръст негодяи, и бягащи като от чума от добрите, работливи римляни(или селяни), каквито са голяма част от героите на Алберто Моравия, носещи предимно имената Алфредо, Атилио, Алесандро, Джиджи и Тулио.
Разказите са винаги от първо лице, но понякога не от името на главния герой, а от това на по-страничен наблюдател. Някои започват с дълбокомислени въведения, но други направо ни вкарват във водовъртежа на историята, а темите са актуални и днес, признак за високото качество на текстовете.

Стилът на Алберто Моравия, или Алберто Пинкерле, както е истинското му име, е лек, все едно си седнал на чаша(или няколко) вино с него и той с типично песенния италиански ти разказва неволите на римляните от буржоазията. За това допринася и изключително добрият превод на Велимира Костова- Върлакова. Моравия не изпада в излишни красиви словоизлияния, има точен, пиперлив изказ, но все пак по средиземноморски мек- нещо като Буковски на Апенините. Сякаш Рим е една ципура, която той умело обезкостява от предразсъдъци и остава само чистата, леко овкусена истина. Мизерията не е само декор в Чинечита***, а от любовните истории, макар и идентично, можеш да си извадиш различна поука, да видиш нова картина от живота, нюанс на съществуването.
Освен всичко това, четейки "Нови римски разкази", ще обиколите целия Рим и околностите- от бреговете на Тиренско море, през мостовете по Тибър, високите огради на затвора Реджина Коели, бетонните постройки на квартал ЕУР до централните "вии" и "пиаци".
Грабнете един gelato al cioccolato****, отгърнете прекрасната корица в цвят кардинал и закачлива картинка и се впуснете в приключението, на което ще Ви отведе Алберто Моравия :)
*"Вечният град"
** ит. щастие
*** най-известното филмово студио в Италия
****ит. шоколадов сладолед

"Чудото в Поскокова Драга" или далматинската одисея, от която стомахът боли от смях

Автор: Анте Томич
Превод: Русанка Ляпова
Издателство: Colibri
Година: 2015
Страници: 224


Точно преди година докоснах за пръв път това книжно тяло с еретическите си, забравили сатирата, пръсти. Прочетох "Чудото в Поскокова Драга" ден след завършването на "Стъкленият похлупак" на Силвия Плат(NB: и ако вие като нея сте обмисляли да си набутате главата в печката, моля ви, не четете книгата, защото дори да се почувствате разбрани, някак ще ви се прииска да пуснете газта) и чувството беше все едно да се изкачиш от Марианската падина на най-мрачните си чувства и душевни терзания до Еверест на смеха и безгрижието. "Чудото" е като лек захарен памук, който сладко си хапваш, седейки на пейка в парка под топлите слънчеви лъчи. Разбира се, ако не искате да Ви вземат за по-странен и от петела на корицата, който, между другото, е страхотно попадение, контрастиращо приятно със сигнално жълтата корица, то не четете книгата навън сред хора, защото сигурно ще Ви попитат за причината за истеричния Ви смях. И ще стане малко неловко.
Но все пак, накратко: историята на "старото куче" Йозо и четиримата му синове- Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой започва с похищението на двама инкасатори, минава през търсенето на жена за Крешимир, както и през многобройни приключения от всякакво естество(ама наистина!), изцапана е с всички нюанси от палитрата на човешките чувства, като щрихите са, естествено, поставени от типичния балкански хумор, и завършва с "хепи енд", ознаменуван от бъдещото пристигане на една от чаканите Йозови снахи, чиято най-важна, отличителна черта е прословутата ѝ "чашка D".
"Чудото в Поскоква Драга" е втората книга на Анте Томич, която излиза в България след "Какво е мъж без мустаци"(2000г.), която е и филмирана. Томич, хърватин и балканец до мозъка на костите си, се чете с, както споменах и по-горе, невъобразима лекота и ти се иска страниците да не свършват, да продължаваш да се смееш така искрено и по детски, но задната корица чака с нетърпение да я затвориш, а ти пускаш една въздишка в небитието от въздишки по любими, не толкова любими и хич-даже-не-искам-да-ги-виждам-повече книги, и в тази въздишка са отенъците на нескритата носталгия по Поскокова Драга, радостта от щастливия брачен живот на Крешимир и водни пари от сълзите от смях.
Тъй че сложете си един качамак, усилете Мишо Ковач до дупка, вземете книгата под ръка и да се пукат душманите :)